Франция

Франция
Знаме        Герб
Девиз: „Свобода, равенство, братство“ (на френски: Liberté, égalité, fraternité)
Химн: La Marseillaise
Местоположение на Франция
Административни данни
Официално име	Френска република
Местно име	République française
Официален език	френски
Столица	Париж
Най-голям град	Париж
Управление
Форма	унитарна полупрезидентска република
Президент	Еманюел Макрон
Министър-председател	Себастиан Льокорню
Организации	ООН, ЕС, НАТО, ОССЕ, ЕБВР, ОИСР, Г-7, Г-20, СЕ
Законодателна власт	Парламент
Горна камара	Сенат
Долна камара	Национално събрание
История
Западна Франция / Вердюнски договор	10 август 843 г.
Династия на Капетингите	3 юли 987 г.
Първа република	22 септември 1792 г.
Влизане в ЕС	1 януари 1958 г.
География и население
Площ	643 801 km² (на 43-то място)
Води	0,86%
Климат	умерен океански, субтропичен, средиземноморски
Религия	58,1% християнство 31,9% нерелигиозност 8,3% ислям 1,7% други религии
Демоним	французин
Население (2025)	68 605 616 (на 20-о място)
Население (2019)	67 258 000
Гъстота на нас.	107 души/km² (на 89-о място)
Градско нас.	81% (на 41-во място)
Икономика
БВП (ППС, 2024)	3.988 трлн. щ.д. (на 10-о място)
БВП на човек (ППС)	60 339 щ.д. (на 26-о място)
БВП (ном., 2024)	3,130 трлн. щ.д. (на 7-о място)
БВП на човек (ном.)	47 359 щ.д. (на 23-то място)
ИЧР (2022)	0,910 (много висок) (на 28-о място)
Джини (2022)	29,8 (нисък)
Прод. на живота	82,5 години (на 12-о място)
Детска смъртност	4/1000 (на 61-во място)
Грамотност	99% (на 18-о място)
Валута	Евро (EUR)
Допълнителна информация
Часова зона	CET (UTC+1)
Лятно време	CEST (UTC+2)
Формат на датата	дд/мм/гггг
Автомобилно движение	дясно
Код по ISO	FR
Интернет домейн	.fr
Телефонен код	+33
ITU префикс	F; HW–HY; TH; TK; TM; TO–TQ; TV–TX
Официален сайт	www.service-public.fr
Франция в Общомедия

Франция (на френски: France френско произношение: [fʁɑ̃s]) е държава в Западна Европа, включваща също няколко отвъдморски територии, разположени на други континенти. В политическо отношение на Франция са подчинени 5 отвъдморски департамента с обща площ над 130 000 km² и с над население 2 800 000 души (2023 г.). Това са Френска Гвиана (Гиана), Майот, Мартиника, Реюнион и Гваделупа. Отвъдморските общини и територии на страната включват Сен Пиер и Микелон, Сен Бартелеми, Сен Мартен, Уолис и Футуна, Нова Каледония и Френска Полинезия, както и ненаселените Френски Южни и Антарктически територии и остров Клипертон.

Франция заема части от Западна и Югозападна Европа и граничи с редица страни там (включително с Великобритания – по вода), а благодарение на задморските си територии има сухоземни граници с Нидерландия, Бразилия и Суринам. Територията ѝ е 675 417 km² или 674 843 km² (в Европа – 547 030 km² или 551 695 km²), което я нарежда на 41-во място в света и на 3-то в Европа след Русия и Украйна. Населението на Франция е общо близо 69 милиона души, c отвъдморските области и територии към януари 2024 година.

География

Франция има излаз на Средиземно море и е разположена в западната част на континентална Европа. Главна отличителна характеристика на Франция от другите европейски страни е нейният излаз на Атлантическия океан и на Средиземно море. На юг граничи с Испания, Монако и Андора, на югоизток с Италия, на изток с Швейцария и Германия, на североизток с Люксембург и Белгия. Има и Атлантическия океан.

Държавните граници възлизат на 4082,2 km, разделени по следния начин:

• В Европа – Испания (623 km), Белгия (620 km), Швейцария (573 km), Италия (488 km), Германия (451 km), Люксембург (73 km), Андора (56,6 km) и Монако (4,4 km).
• В Южна Америка (Френска Гвиана) – Бразилия (673 km) и Суринам (510 km)
• В Карибско море (Сен Мартен) – Холандски Антили (10,2 km)
• Франция е отделена от Великобритания чрез Ламанша, но е свързана с нея чрез подземен тунел с прокарана скоростна железопътна връзка под протока.

Държавно устройство и политика

Държавно устройство

Във вътрешнополитическо отношение Франция се определя, като демократична унитарна полупрезидентска република с многопартийна система. Президентът се избира с пряко гласуване от избирателите за срок от 5 години. Министър-председателят (премиерът) се избира от президента на републиката след парламентарни избори и обикновено е от най-добре представената партия в парламента. Президентът е държавен глава, а премиерът оглавява правителството.

Националното събрание има 577 депутати, а Сенатът – 343 представители. Депутатите от Националното събрание (долната камара на парламента) се избират мажоритарно на всеки 5 години, а сенаторите от Сената от 2004 г. имат 7-годишен мандат. Изпълнителната власт е в ръцете на правителството, законодателната – в тези на правителството, Сената и Националното събрание, а съдебната власт е независима.

От 1789 г. (началото на Великата френска буржоазна революция) насам партиите се самоопределят като леви или десни, но дясното се асоциира с монархизма/роялизма и затова много десни партии решават да не се самоопределят като такива. Сред най-изявените леви партии са Социалистическата (Parti socialiste) и Лява радикална партия (Parti radical de gauche), а от десните – Съюз за народно движение (Union pour un Mouvement Populaire – управляваща) и Национален фронт (Front national). Политиците обикновено се делят на либерали и консерватори от европейски тип; либертарианството е слабо застъпено и се счита за форма на краен либерализъм.

Във Франция е в сила (тя се намира в периода на) Петата република, чиито основи са положени след Втората световна война от генерал Шарл дьо Гол (президент на Франция в периода 1959 – 1969 г.). Тя се отличава с активна социална политика. При управлението на Франсоа Митеран (президент от 21 май 1981 до 17 май 1995) се премахва смъртното наказание и се разширяват личните свободи. Пак тогава се правят и икономически реформи, като национализация на предприятия в сектора на обществените услуги, в транспорта и в енергетиката. При Жак Ширак, двукратен президент в периода (1995 - 2007 г.), седмичното работно време става 35 часа. Социалните придобивки, като безплатно образование, здравеопазване, увеличаване на минималната заплата, намаляване на работното време и увеличаване на отпуските, се увеличават и утвърждават с преговори между правителствата и гражданското общество, включително с активно стачно движение.

Административно деление

Франция е разделена на 18 региона, които от своя страна са подразделени на 101 департамента. 13 от регионите се намират в метрополията, 1 обхваща о. Корсика в Средиземно море, а останалите 5 са задморски територии. Регионите не притежават юридическа автономия, но имат някои административни права – могат да налагат собствени данъци и да водят собствен бюджет.

Департаментите са номерирани според подредбата им по азбучен ред. Тези номера се използват също в пощенските кодове и номерацията на превозните средства. Департаментите се подразделят на 342 окръга, които не са част от избирателната система на страната, а имат само административно значение. От своя страна окръзите се състоят от 4035 кантона. Кантоните са разделени на 36 682 общини (комуни).

Регионите, департаментите и общините представляват териториални единици, а окръзите и кантоните административни единици. Освен изброените по-горе административно-териториални единици, Франция упражнява контрол и над няколко малки и непостоянно населени острова в Индийския (Клипертон) и Тихия океан (Разпръснатите острови – Европа, Глориосо, Хуан де Нова, Басас да Индия и Тромелин).

Франция в международната политика

Франция е обградена с множество високоразвити страни, което благоприятства нейното икономическо развитие, но е било и предпоставка за наличието на множество конфликти в миналото (т.е. докъм края на Втората световна война - 1945 г.). В съвременния етап от историята ѝ добросъседските отношения на Франция с другите страни са осигурени с членството на страната в редица международни организации като ЕС, ОССЕ, НАТО, ЗЕС и други, които гарантират взаимно доверие и сигурност. Франция е и сред основателите на Европейския съюз и страната с най-голяма територия в съюза. Тя е част от Еврозоната, както и от Шенгенското пространство.

От друга страна, Франция е и сред най-богато въоръжените държави, тя се нарежда на трето място в света по отношение на военен бюджет и ядрен арсенал, а армията ѝ е най-голямата от всички страни – членки на ЕС. Франция е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и разполага с най-големия дипломатически корпус в света след САЩ.

Карта на Франция

Икономика

Франция има петата (или шестата) най-силна икономика в света и втора в Европа (след Германия) по обем на брутния вътрешен продукт. Французите са най-богатата европейска нация по отношение на средно богатство на домакинство. Силната национална икономика на Франция е причина страната да се нарежда на челните места в света по качество на живот и образование, а средната продължителност на живота е 81 години. Световната здравна организация определя френското здравеопазване, като най-доброто в света. Страната е и най-посещаваната туристическа дестинация в света, годишно я посещават 82 милиона души.

Разнообразният климат оказва влияние върху специализацията на селското стопанство. Франция заема водещо място в Европа по производството на пшеница, мляко, месо, картофи, захарно цвекло и грозде. Страната има традиции в шивашката промишленост и в модата. Световноизвестни са френските вина, мебели, порцеланови, бижутерийни, парфюмерийни и козметични изделия. Развито е производството на автомобили („Citroën“, „Renault“, „Peugeot“), на самолети, ракети, кораби, както и фармацевтиката (Sanofi). Франция има силно развита индустрия (Michelin, Saint-Gobain, Schneider, Legrand, Tefal, Alstom, Areva, Total), както и банков и застрахователен сектор (BNP Paribas, AXA).

При Сен Мало е построена първата в света електроцентрала, която използва енергията на приливите и отливите.

История

Праисторически период във френските земи

Традиционното виждане за праисторическото човешко население на континента Европа (включително френските земи) е че първите хора живели на него са били неандерталци, заселили го още от отпреди 400 000 години. Въз основа на открития край Шияк (1968) е направено предположение, че земите на днешна Франция са били населени с хора още преди 1,6 млн. години. То се потвърждава от по-късни открития на френски археолози, включително – от намирането на каменни сечива в Южна Франция (край Лезинян).

Неандерталците изчезват преди около 30 000 години, изтласкани от съвременния човек (кроманьонец). Следи от кроманьонци са запазени най-вече в пещерите Шове, Ласко, Пеш Мерл, Ла Марш (в Централния масив). Скалните рисунки в тях (20 – 13 хил. г. пр.н.е.) са богати и сложни изображения на животните, които тези хора ловуват. На полуостров Бретан в Северна Франция се намират т. нар. Карнакски камъни, датирани към епохата на неолита – мегалитна конструкция от долмени, могили, менхири и изправени камъни, което отразява праисторическа активност.

Галия

Галски воини

Древната история на земите, станали известни по-късно, като Франция се свързва преди всичко с племенната група на галите и с тази на конкуриращите се с тях за нея германи, но също и с ред други народи от районите Средиземноморието и Северна Европа, сред които изпъкват древните гърци и римляните, които правят някои успешни опити да проучат и колонизират тези територии. Марсилия (Марсей) и Ница (Нис) (основани от гърците като колонии още през VI век пр.н.е. под имената Масалия и Никея) са първите градове на днешна Франция и част от широкомащабната Гръцка колонизация.

На един по-късен етап, а най-вече от II - I век пр.н.е. нататък особен интерес към страната, наричана от тях Галия (свързвайки я с народа на галите от Цизалпийска Галия) започват да изпитват и древните римляни. Прицел на завоевателните им стремежи става главно т.нар. Нарбонска Галия, но техните походи обхващат с времето и въобще всички страни, достигнати преди тях от големия народ на келтите (формирал се северно от Алпите), от които галите са само част, а частта от тази етническа група, на която римляните попадат западно и северозападно от земите си се състои от множество народи, сред които както едноименните гали, така и хелвети, аквитани, белги. От V до I в. пр.н.е. на територията на днешна Франция се развива богатата на археологически находки келтска култура Ла Тен, която е и първата археологическа култура на келтите. Тя определя културните характеристика на целия регион на запад и север от Алпите. Наречена е на селището Ла Тен в Швейцария (на брега на Ньошателското езеро).

Римските завоевателни кампании са предхождани в предните векове от келтски, включително и към земите на Римската република (почти изцяло превзета от племето сенони през 387 г. пр.н.е., преди да бъдат победени и прогонени от етруските). Около 500 г. пр.н.е. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британските острови; на югозапад, където заселват отчасти днешна Испания; на югоизток достигайки до Панония, Балканите и дори до Мала Азия (поставяйки основите на владението Галатия); и на юг завладявайки част от днешна Италия и земите на Швейцария.

След успехите си в Галия (по-конкретно след Галските войни на Юлий Цезар) римляните включват тази страна в системата си от римски провинции. Под въздействието на Рим и неговата култура галите бързо се латинизират/романизират. Някои техни селища се превръщат в големи градове, съществуващи и днес. Римляните основават Лугдунум (Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (напр. Пон дю Гар – най-известният римски надземен водопровод), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

За пръв път отделна държава в Галия (т.нар. Галската империя) се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в Северна и Централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и управлява до 269 г. Наследен е от Викторин (269 – 271) и Тетрик I и Тетрик II (управлявали около 271 – 274). Държавата е ликвидирана от император Аврелиан. След това съпротивата срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване става факт. Към края на IV век в Северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.

Коронацията на Карл Велики

Франкска държава

Подобно на келтите, германските народи/германите, чиято прародина е Скандинавия, преживяват демографски взрив (необичайно високи нива на прираста на населението), в резултат на който започват да се разселват. В периода (VIII-I век пр. н.е.) те завземат земи из цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг. Още през 109 г. германските народи кимври и тевтони нахлуват в Римската република, засягайки и галите. Част от тази етническа група са и франките. До IV век те живеят на североизток от река Рейн, образувайки два племенни съюза – салически франки (той минава на римска територия) и рипуарски франки (той остава отвъд Рейн). След 425 г. салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила в Битката при Каталаунските поля през 451 г. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките – Меровей. Вероятно той е ръководил примитивна държава и е носил типична германска титла, преводима като „крал“.

След смъртта на Атила през 453 г. и на Аеций през 454 г., франките отново минават в настъпление. Династията на Меровингите (451 – 751) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис/Clovis), крал от 482 до 511 г. През 486 г. той разбива държавата, основана от видния римлянин Сиагрий около Париж (романизираната Лутеция). През 496 г. Кловис приема християнската религия на съпругата си Клотилда (от папските емисари Реми, епископ на Реймс и Вааст, епископ на Арас) и налага християнството от никейски тип над всички франки. Следват победи над алеманите и бургундите, но най-значителната победа на Кловис е над вестготите при Поатие (или при Вуе) през 507 г. Чрез нея той ликвидира Тулузкото кралство на вестготите, които се оттеглят в Испания и завладява Южна Галия (Аквитания). Едва след този епизод Франкското кралство става водеща сила в тогавашна Европа. След смъртта на Кловис кралството бива поделено между синовете му, в съгласие с обичая им наследствените владения да се поделят между мъжките потомци на предишния собственик. Силни военно, те превземат и Тюрингия – 531 г., Бургундия – 532 г., Прованс – 537 г. Опитът за обединение при Хлотар I е неуспешен и след смъртта му през 561 г. следва ново разделяне. Формират се четири държави: Австразия – на север със столица Реймс, Неустрия – на запад със столица Париж, Аквитания – на югозапад със столица Бордо и Бургундия – на югоизток със столица Орлеан.

От VII век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват, а властта завземат техните майордоми, от които най-известен е Карл Мартел, победител на арабите от Омаядския халифат в Битката при Поатие (732 г.) Неговият потомък Карл Велики (768 – 814), считан за най-могъщия франкски владетел, води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Само полуостров Бретан, където се оттегля част от галите, не е под властта му. Франкската империя е разделена между внуците на Карл Велики на три части, западната от които по-късно започва да се нарича Франция.

Кралство Франция

Наследниците на Карл Велики (наречени Каролинги) управляват Западнофранкското кралство, което е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл I, наречен Плешивия, през 877 г. властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите. Още един път в периода 922 – 936 г. Робертините посягат към кралската титла, но преобладаващо тя е притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реална власт в страната и в крайна сметка завземат властта.

Кловис

Франция през Х век

На 22 май 987 г. едва на 20 години умира последният каролингски крал Луи V от последиците от падане от кон след организиран лов в земите на феодала Хуго Капет. Преди да умре, той съди за измяна архиепископа на Реймс Адалберон, който е ерцканцлер на Франция, а преди това – на Свещената римска империя при император Отон и е участвал в конфликта между Хуго Капет и Каролингите. Луи V не оставя наследници и се налага избор на нов крал. Тогава висшите духовници Адалберон и Жербер д'Орийак (по-късно папа Силвестър II) убеждават бароните да изберат за крал Хуго Капет, който е съюзник и племенник на немските императори Ото II и Ото III (Ото I e негов вуйчо). На 3 юли 987 г. Хуго Капет е коронясан за крал на франките от архиепископ Адалберон и поставя началото на нова династия – Капетингите. С клоновете си и с прекъсвания тя управлява до 1848 г. При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу, Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия. По-особено е положението на Бретан, който постепенно е абсорбиран от Франция, както и на Нормандия, завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Реалната кралска власт се простира до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския домен. Слабостта на кралската власт във Франция води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия. През 1066 г. нормандските викинги завладяват Англия (Уилям Завоевателят) и така Англия придобива първото си владение във Франция.

Филип IV Хубави

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285 – 1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи, движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт – Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и селяни/граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на тамплиерите – държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите резидират 70 години и са под контрола на френския крал.

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Освен това френските юристи отхвърлят правата на англичаните, тъй като не искат да поставят цялото кралство в английска власт. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). След серия победи на англичаните над френските рицари, през 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

Обсадата на Орлеан, 1428

Жана д'Арк

През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Калѐ остава в английски ръце (до 1558 г.). Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Накрая, Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голямо значение за международните отношения.

Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да заиграе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен унищожава постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи XI е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1467 г. херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато обаче Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря. На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи XI и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 г. – при Грансон, а през 1477 г. – при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мария Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи XI не успява да предотврати сватбата ѝ с австрийския престолонаследник Максимилиан I, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан I има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. През 1482 г. обаче Мария Бургундска умира и всички нейни владения остават под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века.

Франсоа I

Франсоа I (1515 – 1547) води общо пет войни с Хабсбургите, през които отслабва силите на страната без да постигне особен успех (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През войната от 1521 – 1526 г. е разбит при Павия и пленен, като се налага да отстъпи много земи, за да се откупи. Едва в петата война от 1542 – 1544 г. Франция получава надмощие, като нарушава всички неписани правила на международните отношения и се съюзява с Османската империя. През 1543 г. френско-османски флот атакува Ница и я превзема, което всява паника в цялото западно Средиземноморие. Освен това Франсоа отстъпва пристанището Тулон като квартира на османците. Според договора от Крепи Франция отново е първостепенна сила в Европа.

Под влиянието на Германия във Франция навлиза протестантството. Френските протестанти се наричат хугеноти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите. Протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине. Хугенотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. След седем религиозни войни, (първата от 1562 – 1563 г., последната от 1579 – 1580 г.) хугенотите са смазани. Един от най-кървавите погроми над тях е Вартоломеевата нощ. На 24 август, деня на Свети Вартоломей, католиците изненадващо нападат протестантите и избиват около 3000 от тях, включително водача им Гаспар дьо Колини.

Луи XIV

През 1610 г. Луи XIII става крал, но поради крехката си възраст страната бива управлявана от регенти. Най-значимият му пръв министър е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г., въпреки обтегнатите отношения с краля. Вътрешната политика на кардинала поставя основите на френския абсолютизъм. Той продължава насоката за централизиране на властта, лишаване на аристокрацията от нейната автономност, ограничаване силата на парламентите. Всички въстания срещу него са смазани с твърда ръка. Луи XIV, син на предишния крал, наследява властта на 5 години (през 1643 г.). На 18-годишна възраст, когато поема властта, той ликвидира поста пръв министър и го слива с кралската институция. Създаден е Върховен съвет, където участват министрите на войната, на финансите и на външните работи. Именно благодарение на финансовия министър Жан-Батист Колбер френската икономика става една от най-силните в Европа чрез прилагането на т.нар. меркантилизъм. Армията е увеличена до близо 350 000 души. Започват дълги и изтощителни войни, повечето от които не дават значителен резултат. Луи XV, дошъл на власт през 1715 г., продължава курса на абсолютизма, но безотговорното му управление показва много от недостатъците на този тип управление.

Възкачилият се на трона Луи XVI не управлява по-добре от дядо си Луи XV. Паралелно с упадъка на абсолютистката система в Европа се заражда Просвещението, което намира стабилна почва във Франция. Основните му идеи са по-рационално мислене, лишено от суеверия, отхвърляне на църковните догми и премахване на църковната хегемония върху обществото. Идеите на Жан-Жак Русо, Волтер, Шарл дьо Монтескьо и Дени Дидро оказват голямо влияние върху представите за държавно устройство. Междувременно Франция се сдобива с нови колонии в Северна и Южна Америка, Африка и Азия, но голяма част от френския народ продължава да негодува от високите данъци и други социални проблеми.

Преход от монархия към република

На 14 юли 1789 г. недоволството достига своя връх с щурмуването на Бастилията – затвор-крепост в Париж. Този ход бележи началото на бурните години на Френската революция – повратна точка в развитието на Франция и оказала огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. За известно време Франция става конституционна монархия, но монархията бързо е свалена, кралят и кралицата – екзекутирани, заедно с десетки хиляди други французи. Първата френска република започва Революционни войни с европейските монархии, които се обединяват срещу нея.

Наполеон в работния му кабинет (1812)

На 9 ноември 1799 г. Наполеон Бонапарт, завърнал се от Египет, извършва държавен преврат. През декември е провъзгласена нова конституция, с която е премахнат избирателният ценз. Провъзгласено е Консулството, при което властта се споделя от 3 консули, но всъщност е в ръцете на Наполеон Бонапарт. През 1802 г. чрез плебисцит той се провъзгласява за доживотен консул, а две години по-късно – и за император. Чрез тайната си полиция той установява диктаторски контрол върху държавата. И той, както и Бурбоните, раздава титли на своите приближени.

Франция изживява период на подем. Издаден е Граждански кодекс, в който са систематизирани всички закони от римско време дотогава. Този период ще остане в историята преди всичко с френските завоевания. Въпреки че през 1802 г. Франция и Англия сключват договор в Амиен, на следващата година войната между тях се подновява. Образувана е нова антифренска коалиция, в която влизат Русия, Прусия, Англия и Австрия. Наполеон се опитва да нахлуе в Англия с морски десант, но е победен в битката при Трафалгар на 21 октомври 1805 г. Обаче успява да победи прусите при Улм и австрийците и руснаците при Аустерлиц през същата година На другата година той побеждава Прусия при Йена и Ауерщед, като влиза в Берлин. Кампанията му срещу тях трае едва няколко седмици. Това позволява да се създаде Рейнски съюз на мястото на Свещена Римска империя. През същата година Наполеон налага континентална блокада на Англия с цел тя да капитулира, но планът му не успява. През 1807 г. побеждава Русия при Ейлау благодарение на своя пълководец Мюра, който успява да доведе резерви. Двете страни сключват Тилзитски договор, с който Русия се присъединява към континенталната блокада, освен това е създадено Варшавско херцогство.

През 1808 г. е покорена Испания. Опитът да бъде завладяна Португалия обаче се оказва неуспешен. Периодът 1808 – 1812 г. се оказва златен за Наполеоновата империя, въпреки че се води партизанска война срещу него в Испания, Германия и Тирол. В Сицилия управлява Мюра, единият брат на Наполеон е крал на Испания, другият – на Вестфалското кралство. През 1812 г. Наполеон решава да предприеме поход в Русия. Той мисли, че Русия не изпълнява задълженията си от договора. Ето защо начело на 600 000 армия, наречена Великата армия, нахлува в Русия на 24 юни. Руският главнокомандващ Михаил Кутузов предприема тактика на организирано отстъпление и избягва генерално сражение, а земята пред французите се подпалва, за да не могат те да взимат припаси от местното население. При решителната битка при Бородино (септември 1812 г.), без да претърпи големи загуби, руската армия се оттегля. Наполеон влиза в Москва. Напразно той чака пратеници от Петербург. През декември той решава да се оттегли. При оттеглянето руснаците нападат постоянно и французите претърпяват големи загуби. В края на годината те вече са извън Русия. От 600 000 се завръщат едва 60 000 войници. Главна причина за загубата е както тактиката на руснаците, така и руският климат.

Образувана е нова антифренска коалиция този път и с участието на Швеция. Наполеон се опитва да спре съюзниците, но в битката при Лайпциг претърпява поражение. В същото време англичаните разбиват французите в Испания. Наполеон е принуден да абдикира през април 1814 г. Той е заточен на остров Елба. Свикан е Виенски конгрес през октомври и на 22 март следващата година Наполеон се завръща. Посрещнат е тържествено, но управлява сто дни. През юни 1815 г. в Белгия успява да победи германската армия преди да се е съединила с английската и я обръща в отстъпление. След като е на път да постигне трудна победа и над англичаните в генералното сражение при Ватерло, неочаквано е атакуван от германците, които успяват да се отдалечат достатъчно от преследващия ги френски корпус, да го заобиколят незабелязано и да се върнат на помощ на англичаните в решаващата битката при Ватерло. Наполеон претърпява поражение, отново абдикира и е заточен на остров Света Елена, където след 6 години умира. Така приключва периода на Първата френска империя.

След Наполеон властта поема Луи XVIII, брат на Луи XVI, който управлява от 1815 до 1824 г., когато умира. Наследен е от другия им брат, Шарл X. Той управлява само 6 години, до 1830 г., когато избухва Юлската революция. Вместо да стане конституционен крал, той избира да напусне страната. Престолът е зает от братовчед им, Луи-Филип. Той се стреми към придържане към Конституцията и заради свободното разхождане сред народа е наричан „кралят-буржоа“. Въпреки това на 24 февруари 1848 г. парижани нахлуват в двореца Тюйлери. Обявена е Втората френска република.

Шарл дьо Гол

Трета и Четвърта република

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Първи президент на Франция е Адолф Тиер, който има за задача да стабилизира страната след тежкото поражение от Прусия. Вторият президент на Третата република (от 24 май 1873 до 30 януари 1879 г.) е Мак Махон, френски маршал от ирландски произход. Въпреки че е измежду победителите в Първата и във Втората световна война, Франция понася тежки материални и човешки загуби. По време на Втората световна война голяма част от страната е окупирана от Германия, а в Южна Франция действа марионетният Режим на Виши, който подпомага активно нацистка Германия. По време на Първата световна война Франция губи близо 1,5 милиона души.

След освобождението на Франция от германска окупация и приключването на Втората световна война политическото устройство в страната, възникнало след законодателните изменения, породени от промените в политическия живот на страната, става известно като Четвъртата република. Също както и Третата република, и тя страда от политическа нестабилност в условията на парламентарно управление, което до голяма степен блокира ефективите действия на властта при кризи.

Пета република

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Междупартийните конфронтации, воденето на конюнктурни политики и кадруването във въоръжените сили на партиен принцип са едни от основните причини, довели до разпада на Френската колониална империя. Така широката общественост призовава генерал Шарл де Гол да поеме управлението на страната. Той го прави, но с условието да въведе промени в държавното управление, които да бъдат гласувани на референдум. От тези действия възниква новото държавно управление на страната от 1958 г. насетне, наричано Петата република. По същество то е полупрезидентска република по определението, въведено от френския социолог Реймон Арон, която е по-стабилна от предишната парламентарна демокрация. Помирението и сътрудничеството с Германия в периода след Втората световна война поставят основата на европейската интеграция, довела до създаването на Европейския съюз.

През 1974 г. започва периодът след дьо Гол с избирането на президента Валери Жискар д'Естен от десноцентристите. През 70-те Франция навлиза в криза. Първите години от мандата на д'Естен са белязани с няколко закона, които отразяват промените във френското общество, сред тях са „Закона на Вей“, който разрешава доброволното прекъсване на бременност (аборт), и намаляване на възрастта за пълнолетие от 21 до 18 години. 1981 г. идва с нови промени за държавата с избирането на Франсоа Митеран от Социалистическата партия за президент. Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като той е в съюз с комунистите и има планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалната избирателна система, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че щом взема властта, той не поддържа повечето от плановете си. Не посяга на едрия бизнес, което го скарва с комунистите.

Изправен пред влошаващата се икономическа ситуация, той първоначално приема да води политика на стимулирането, в която се взимат някои драстични мерки, като например отменяне на смъртното наказание. Митеран е преизбран 1988 г. Остава президент два пълни мандата (1981 – 1995) без да променя коренно френския път на развитие. Два периода 1986 – 1988 и 1993 – 1995 френското правителство е изправено пред безпрецедентна политическа ситуация, наречена „съжителство“, която се състои в това президентът да не принадлежи към управляващата партия.

През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите, който е избран за президент. Неговата икономическа политика, известна като „дирижизъм“, залага на по-сериозна държавна намеса в сравнение с повечето европейски държави. Освен това той намалява, изравнявайки го с този на депутатите от Националното събрание, президентския мандат на пет години (потвърдено с референдум през 2000 г.) и заема твърда позиция против намесата на САЩ и Великобритания в Ирак. На изборите през 2002 г. печели внушителна победа срещу националистическия кандидат Жан-Мари Льо Пен с 82%.

През 2007 г. Ширак е наследен от Никола Саркози. Кандидатурата му за президент е издигната на 14 януари 2007 г. с гласовете на 98% от изразените вотове на управляваната от него партия (в интернет-гласуването са участвали около 69% от членовете на партията Съюз за народно движение). Кандидатурата му е известна на обществеността неофициално поне от края на 2004 г. От края на 2009 г. рейтингът на Никола Саркози се срива заради непопулярните му сред френското гражданско общество политически мерки в областта на икономическата и социалната политика. На втория тур от президентските избори през май 2012 г. Франсоа Оланд печели срещу Саркози, който тогава обявява оттеглянето си от активния политически живот. Вследствие на ниската си популярност Франсоа Оланд решава да не обявява кандидатурата си на президентските избори през 2017 г. Той става единственият президент на Петата република, който не се кандидатира за втори мандат.

На президентските избори през 2017 г. Франсоа Оланд подкрепя Еманюел Макрон, който е и избран за нов президент и му предава правомощията си на 14 май 2017 г. Първият мандат на Макрон е белязан от реформа на Трудовия кодекс, закон за реформиране на SNCF, аферата Benalla, аферата McKinsey, разкриването на конфликти на интереси чрез Uber Files, движението на жълтите жилетки и последвалия голям национален дебат, както и от първи оспорван проект за пенсионна реформа, създаването на гражданска конвенция за климата, пандемията от Covid-19, а след това и кризата, причинена от нахлуването на Русия в Украйна в началото на френското председателство на Съвета на Европейския съюз.

Кандидат за преизбиране на президентските избори през 2022 г., Макрон отново побеждава Марин льо Пен на втория тур, благодарение на нова републиканска бариера, макар и по-слаба, отколкото през 2017 г. Вторият му мандат (продължаващ и в момента – 26 септември 2025 г.) започва с получаване на относително мнозинство в законодателните избори, глобална енергийна криза, свързана с нахлуването на Русия в Украйна, пенсионна реформа, приета без гласуване в Народното събрание и силно оспорвана, градски бунтове през лятото на 2023 г., както и спорното гласуване на имиграционния закон с подкрепата на Националния митинг в края на 2023 г. След европейските избори през 2024 г., които отбелязват победа за Националния сбор, той решава да разпусне Националното събрание, с което предизвиква предсрочни законодателни избори. В тях губи относителното си мнозинство от Новия народен фронт, който отказва да призове за сформиране на правителство на малцинството, провокирайки началото на безпрецедентна политическа криза по време на Петата република .Макрон сформира правителства на малцинството, водени от Мишел Барние , а след това и от Франсоа Байру, като и двамата са свалени от Националното събрание след няколко месеца. Те са наследени от министъра на въоръжените сили Себастиен Льокорню.

Население и култура

Демография

Населението на Франция на 1 януари 2017 г. е 66 991 000, от които 64 860 000 в Метрополна Франция, 2 131 000 в отвъдморските департаменти, а на отвъдморските територии – 604 000 души, т.е. цялостното население достига около 67,6 милиона души, което Франция втората най-населена държава в ЕС и трета на континента Европа. Франция е и втората най-фертилна (плодовита) държава в Европа с 2,01 деца на жена. Населението на Франция расте с 1 милион души на всеки 3 години. Около едно от преброяванията на населението е пресметнат среден годишен прираст от 340 000 души, темпо на растеж от +0,6%. Между 2010 и 2017 г. френското население е нараснало от 64 613 000 до 66 991 000, или с приблизително 2,4 милиона души за период от 7 години, което прави Франция една от най-динамичните европейски страни, включително и с допринасящата за мултикултурализма ѝ имиграция от страни от Третия свят, сред които и много франкофонни.

Предполага се, че до 2025/2030 г. населението на Франция ще достигне 70 милиона души (с отвъдморските департаменти), а до 2080 г. – около 79 милиона. Прогнозираното от Евростат до 2080 г. население (с отвъдморските департаменти, но без отвъдморските територии) е:

Година	Население
2015	66 380 000
2020	67 658 000
2030	70 396 000
2040	72 767 000
2050	74 297 000
2060	75 599 000
2070	77 109 000
2080	78 842 000

Принос в световната култура

Франция притежава огромно културно наследство. То е богато, разнообразно, отразява широките регионални различия, а също влиянието на имиграционните вълни през различните епохи. Франция е дала на цивилизацията велики математици, много философи, писатели, художници, множество културни дейци от века на Просвещението, езика на дипломацията, определената универсална концепция за човека и много други. Френският език в течение на много векове е един от основните международни езици, и в значителна степен запазва тази си роля и до днес. През дълги периоди от своята история Франция е била основен културен център, разпространявайки своите постижения по целия свят. В много области, като например, модата или киното, тя и до днес (XXI век) има водещи позиции в света. В Париж, столицата на Франция, се намира седалището на UNESCO – Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура.

Достижения на изкуството

Табела, обозначаваща улица на името на Самюъл Бекет, ирландец, творил и на френски език

Френската литература е позната по цял свят. Тя започва да се развива от средата на XII век. Един от най-известните френски поети от периода на Средновековието е Франсоа Вийон – затворник, убиец и крадец, чийто живот е изпълнен с обрати. Също в Средните векове, историята се развива като прозаичен жанр в страната. Сред най-видните представители на френската литература от по-късно време са Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Марсел Пруст, Албер Камю, Гюстав Флобер.

Френската архитектура се е развивала и променяла в течение на цялата история на страната, но традициите ѝ са въобще обвързани с тези на Западна Европа, особено средновековните и ренесансовите. Съвременната френска архитектура има и много иновативни насоки. Най-значимите френски сгради са в стил Средновековна архитектура, Готически стил и Ренесансов стил. Някои от най-значимите сгради в страната са: Айфеловата кула, катедралата Нотър Дам дьо Шартър, Триумфалната арка на площад „Карусел“ в Париж, Лувърът, Парижката Света Богородица.

Празници

Дата	Наименование	Описание
1 януари	Нова година	Първият ден от годината е празничен ден във Франция
Понеделникът след Великден (Великден е първата неделя след първото пълнолуние през пролетта)	Понеделник след Великден
1 май	Празник на труда	По традиция се организират синдикални и политически манифестации
8 май	Възпоменание за капитулацията на Германия през 1945 г.	Възпоменание за края на Втората световна война
Четвъртък 40 дни след Великден	Възнесение Господне	Исус, събрал своите приближени, се присъединява към своя баща на небето
Понеделникът след седмата неделя след Великден	Петдесетница	Спускане на Светия Дух между Апостолите
14 юли	Национален празник	Възпоменание за превземането на Бастилията на 14 юли 1789 г., символ на Френската революция
15 август	Успение Богородично	Възнасяне на небето на Светата Дева Мария
1 ноември	Голяма задушница	Празник на всички светци
11 ноември	Възпоменание за примирието през 1918 г.	Възпоменание за края на Първата световна война
25 декември	Коледа	Раждането на Исус Христос

Вижте също

• Въоръжени сили на Франция
• Списък на френските крале и императори
• Франкония
• Велико преселение на народите
• Гвиански космически център
• Списък на най-населените градове във Франция

Външни препратки

• Портал на френската администрация
• Официална страница на френския президент
• Официална страница на министър-председателя Архив на оригинала от 2003-03-27 в Wayback Machine.
• Националното събрание
• Страница на Сената
• Посолство на Франция в БългарияАрхив на оригинала от 2016-04-10 в Wayback Machine.

Библиография

• Carpentier-Lebrun, Jean, François. Histoire de France. 1re éd. Paris, Éditions du Seuil, 2000. ISBN 978-2-020-10879-9. p. 368-369. (на френски)