Интеркосмос-България-1300
| Интеркосмос 22 | |
| Общи данни | |
|---|---|
| По програма на | „Интеркосмос“ |
| Производител | ИКИТ-БАН ВНИИЕМ |
| Основни цели | Изследване на йоносферно-магнитосферните взаимодействия на Земята [1] |
| Дата на изстрелване | 7 август 1981 г. 13:35 UTC |
| Място на изстрелване | Плесецк, Архангелска област, СССР |
| Стартова установка | Плесецк № 43/3 |
| Край на мисията | 2550 г. (предположение)[2] |
| Маса | 1500 kg |
| Орбита/траектория | Полярна орбита |
| Инклинация | 81.2° |
| Орбитален период | 101,9 мин. |
| Апоапсида | 7196 km от центъра, 906 km от повърхността |
| Периапсида | 7277 km от центъра, 825 km от повърхността |
| Състояние | активен |
| Международно означение | 1981-075A |
| Оборудване | |
| |
„Интеркосмос-България-1300“ или „Интеркосмос 22“, съкратено название „ИК-Б-1300” е научен космически апарат, проектиран и построен от Централната лаборатория за космически изследвания (БАН). Изстрелян е в околоземна орбита на 7 август 1981 г. като първи от двата космически апарата, изградени по програмата „България-1300” (вторият апарат по програмата е „Метеор-Природа”, изстрелян по-късно същата година), посветена на честванията на 1300 годишнината на страната, отбелязана през 1981 г.[1]
„Интеркосмос-България-1300“ е първият български изкуствен спътник.
Каталожният му номер е 1981-075A. Спътникът е част от серията апарати и пилотирани космически полети, осъществени по международна космическа програма на СССР „Интеркосмос“, в рамките на която е проведена и програмата „България-1300”.
Конструкция
[редактиране | редактиране на кода]Спътникът е проектиран и построен в България от Централната лаборатория за космически изследвания при БАН на основата на съветската платформа за метеорологични спътници „Метеор“ на ВНИИЭМ. Директори и научни ръководители на работата по създаването на „ИК-Б-1300” са Ст. Чапкънов, И. Кутиев и М. Гогошев от българска страна и В. Адаско от страна на Института за космически изследвания при Руската академия на науките (ИКИ-РАН), която е партнираща организация.
„ИК-Б-1300” тежи 1500 kg. Научният му комплекс е съставен от 12 прибора: 11 уреда за изследвания и измервания на лъчения и заредени частици, както и лазерен отражател за геодезични измервания, посредством който се е осъществявала и локацията на спътника.[1]
Корпусът на космическия апарат, включително слънчевите панели, е покрит с проводящ материал, за да позволи правилно измерване на електрическите полета и нискоенергийната плазма. Осигурена е херметизация и темпериране на електрониката, разположена в корпуса. Захранването се осъществява посредством 2 слънчеви панела, които генерират 2 kW мощност и зареждат акумулаторна батерия, която служи като източник на енергия, когато спътникът е в период на затъмнение. Събраните данни се съхраняват на два касетофона, всеки с капацитет 60 мегабита. Основният предавател е с мощност 10 W, излъчващ в честота 130 MHz. Не е планирано оперативно ограничение на сигнала.[1][3]
Изстрелване
[редактиране | редактиране на кода]Апаратът е изстрелян в 13:35 часа на 7 август 1981 г. в близка до полярна орбита с инклинация 81,2°, с перигей 825 km и апогей 906 km от ракетата „Восток-2М“ от стартова площадка № 43/3 в Плесецк.[1]
Научна апаратура
[редактиране | редактиране на кода]„ИК-Б-1300” е оборудван с научна апаратура, изцяло проектирана и създадена в България. Научният комплекс включва:
| № | Уреди и предназначение | Обозначение | Водещи учени |
|---|---|---|---|
І. |
Плазмени изследвания: |
||
| 1. | Йонен уловител | П6-ИЛ | Т. Иванова, Т. Самарджиев, С. Сапунова, Г.Л. Гдалевич |
| 2. | Йонен дрейф | ИД-1 | Л. Банков, Б. Киров, М. Гушева, В.Г. Истомин |
| 3. | Йоносферна плазма | П7-ЗЛ | Т. Иванова, К. Георгиева, П. Костов, В.Ф. Губский |
| 4. | Електронна температура | ДИЕТ | В. Марков, Д. Теодосиев, Х. Близнаков |
| 5. | Анализатор на маси и енергии на йони | АМЕЙ | П. Неновски, Й. Семкова, Р. Колева, О. Вайсберг, В. Смирнов |
ІІ. |
Измерване на потоци: |
||
| 6. | Анализатор на нискоенергийни протони и електрони | АНЕПЕ | Ц. Дачев, И. Богомилов, Ю. Матвейчук, М. Телцов |
| 7. | Спектрометър протонни потоци | ПРОТОН-1 | К. Казаков, И. Георгиев, Н. Николаева |
ІІІ. |
Измерване на електрически и магнитни полета |
||
| 8. | Електростатични полета | ИЕСП | Г. Станев, Д. Теодосиев, М. Петрунова, В. Чмырев |
| 9. | Магнитно поле | ИМАП | А. Бочев, И. Аршинков, Л. Юсгов |
ІV. |
Оптични измервания |
||
| 10. | Ултравиолетова спектрометрична система | ФОТОН-1 | М. Гогошев, Б. Мендева, С. Съргойчев, Л.П. Смирнова |
| 11. | Спектрофотометър за видимата област | ЕМО-5 | М. Гогошев, Н. Петков, Ц. Гогошева, А. Кузмин |
V. |
Геодезични измервания |
||
| 12. | Оптическа лазерна светлоотражателна система | ОЛСС | Н. Георгиев, Ал. Хаджийски, Вл. Диков, Г. Кръстев |
Комплексът от научни инструменти е разположен в основата на космическия апарат (постоянно ориентирана към Земята с точност +/-1°), откъдето с помощта на датчици автоматизирано събира данни за електромагнитното поле на Земята, параметрите на заобикалящата спътника плазма, както и оптичните емисии от йоносферата, над която преминава текущо орбитата му. Много от датчиците са разположени на разгъващи се след старта щанги с различни дължини, за да се избегне влиянието на корпуса на спътника върху точността на измерванията.[1]
Научна програма
[редактиране | редактиране на кода]Научната програма на спътника продължава 18 месеца. На българската страна са предоставени общо 750 сеанса с данни, получени по неговата телеметрична система. Първият получен сеанс е от 13.08.1981 г. (сеанс 91), последният - от 16.02.1983 г. (сеанс 7893). Получените телеметрични данни са обработени в Централната лаборатория за космически изследвания при БАН като по-късно част от тях са дигитализирани. По информация, актуална към 2000 г., цифровизираните данни са както следва: 189 сеанса от 1981 г., 191 от 1982 г. и 4 от 1983 г.[1]
Локацията на космическият апарат е осъществявана чрез оптическата лазерна светлоотражателна система, монтирана на корпуса. В програмата се включват 14 лазерни станции, разположени в различни географски точки на Земята като са извършени над 2000 измервания на разстоянията до спътника.[1]
Състояние
[редактиране | редактиране на кода]Към 2020 г. спътникът е все още в орбита, работи и предава информация за частиците около полярните региони.[4]
Актуалното му местоположение може да се наблюдава в сайта на stuffin.space
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з www.space.bas.bg, архив на оригинала от 2 април 2016, https://web.archive.org/web/20160402000755/http://www.space.bas.bg/SES2011/IVANOVA_PLENARY.pdf, посетен на 20 март 2016
- ↑ Прототип на първия български спътник на Земята скоро ще бъде изложен в Стара Загора // Посетен на 7 Август 2025.
- ↑ Intercosmos 22 Satellite details // n2yo.com. Посетен на 12 December 2017.
- ↑ Презентация на активните проекти на ИКИ-БАН, архив на оригинала от 4 март 2010, https://web.archive.org/web/20100304232647/http://www.space.bas.bg/astro/bulg.html, посетен на 14 юли 2009
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Институт по слънчево-земни въздействия на БАН
- Interkosmos 22 (Bulgaria 1300)
- Space 50 – 1981-075A Архив на оригинала от 2008-04-16 в Wayback Machine.
| ||||||||
